17.
— Ти си тук, Тарлан — извиква Мордана. — Зная, че се криеш.
— Да се крия? Глупости! — възкликва Тарлан. — Аз току-що слизам от кулата.
— Виждам, че носиш твоя драконов жезъл. Какво говоря, той е винаги с теб — казва Мордана. — Ти си бил горе на кулата и си насочвал драконите. Колко вълнуващо! Бих искала с твое позволение да опитам някой път.
— Забрави това — казва Тарлан. — Трябва ти голям практически опит, за да управляваш драконите. Ти сигурно ще ги сблъскаш един с друг, или още по-лошо — ще ги блъснеш в самата кула. А сега, моля да ме извиниш, ще отида да си пусна един душ.
— Какво е това? — пита Мордана.
— Място под тънки струи вода, където можеш да си измиеш мръсотията, разбираш ли?
— Да, сега си спомних — отвръща Мордана с гримаса. — Онова нездраво, отвратително нещо, което правиш.
— Ти си едно наивно дете на своя век — въздъхва Тарлан.
— Как смееш да ме наричаш дете?
— Това е само израз — казва Тарлан. — А сега ме изчакай в другата стая, докато дойда.
Чуваш звука на вода, която започва да се лее наблизо. Облак пара нахлува в стаята, където се криеш.
Поглеждаш внимателно от скривалището си. Виждаш само смътните очертания на Тарлан в голямо корито от другата страна на окачената завеса. Водата се лее от някакво място на тавана. Отвън на коритото е подпрян дълъг тънък метален прът — драконовият жезъл.
— Можеш ли да се пресегнеш за жезъла на Тарлан, без да те види той? — Това е Виргана, която надзърта в стаята, застанала до теб.