Милабел

Автор: Моята пътуваща душа

История първа.

Добре дошли в Задругата. Тук ковем легенди.

Има едно царство, мистично и потайно, светло и сияйно, за което се разказват красиви легенди. Всяка една от тях те оставя в очакване да го намериш и сам да извървиш смело пътя към него. Ден и нощ, зима и лято, по суша и вода.

Милабел мечтаеше всяка вечер преди да прегърне съня да се озове в това царство. Пазеше легендата за доброто сърце от баща си, той от неговия и така родът й продължаваше да пътува с нея из мистичните красиви земи.

До днес. Тази вечер е различна. Умът й не може да обясни какво усеща. Смело трябва да затвори очи и да полети.

Картините пред нея се сменяха скоростно, буйната растителност се редуваше с остри зъбери на недостъпни върхове.

Бродеше Милабел из дивото, но цялото й същество знаеше, че е на прав път. Интуицията й я караше да не се отказва въпреки трудностите. Тя знаеше, че на върха ще намери ключа, нужен й за завръщането. Времето напредваше, косата й растеше и събираше цялата й сила.

Енергия, която й е нужна да отвори вратата към царството си. Само тя и никой друг не може да влезе там първи. След това с нейно позволение ще бъдат поканени избрани само.

Сезоните се сменяха, както настроенията й. Повлияна от срещите по пътя, тя се бореше да остане фокусирана и бодра, да изпълни мисията си.

Волята й е нейното гориво, а сърцето верен компас.

След три месеца Милабел изкачи планината и стигна върха. Очакваше там да е цветно, пеперуди да пърхат наоколо и да танцуват с цветята, топъл вятър да погали кожата й. Но се изправи пред най-големия си страх.

Студ, лед, сама, отхвърлена, без да има с кого дума да сподели. Забравила умората, тя сама напомни за себе си и Милабел последва импулса си да поседне на земята. По същата земя бяха стъпвали предците й. Унесе се в съня и усети силата им.

Бяха там с нея всички да й вдъхнат сила, когато в съня си сякаш дочу глас:

Извади меча от сърцето си. Бъди себе си и смело брани изборите си.

Бе бродила толкова дълго, за да влезе в царството си, където Слънцето и Любовта царуваха. Не разбираше защо е студено и заобиколено с ледени стени. Зачуди се какъв е този меч, който трябва да извади. Как ще намери сили сама да го направи се питаше, докато се унасяпе все по-дълбоко в съня си на върха на планината, а душата й бродеше свободна наоколо. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да извади меча, пренасящ всички страхове от предците й. Да се събуди и с помощта на всички нейни духовни братя и сестри, водачи и пазители, с вяра, че може да го направи, да го извади от вледенената земя.

Погледна Милабел към меча, събра всичката си любов към живота, Създателя, рода си и себе си, затвори очи и каза на глас:

Благодаря за всеки ден от това пътуване! Аз винаги ще ви помня и нося в сърцето си, ще браня ценностите, които ми предадохте и своята истина.

Но за това не ми е нужно оръжие.

Имам сърцето си и словото, дадено ми от Бог. Ще им вдъхна живот. Те ще са моя меч. Ще го извадя смело и споделя силата му с всеки, който срещна по пътя си ден и нощ, зиме и лете, по море и планина.

Да бъде волята ми!

Милабел извади меча от вледенената земя и той се разтопи в ръцете й. Водата я изми и отиде в земята, заедно с всичките й страхове. Очисти се от всички нереални страхове. Светът около нея се промени и всичко разцъфна. Тръпките по тялото й отстъпиха място на топлотата, която я обгърна.

Цялата любов, която изпитва е по-сгряваща от Родопско одеало. Усмихна се Милабел и се отви. Бе време да се приготви и отиде на представянето на новата си книга “Моята пътуваща душа“.

Все още помни съня си, дали беше реален, но нямаше значение вече. Мечът й сега се крие между листовете на книгата й, събрали разказа за едно лично пътуване, истинско и най-важно за всеки от нас. Това към себе си и своето сърце!

Силата е в теб! Намери я и сподели със света около теб!

Милабел