Маргарита Спасова
Илюстрация: Treasure Planet

0.

Важно съобщение!

Тази нощ някой е разбил клетката на Граматиката. По улиците бродят диви спрежения, рошави наклонения, кръвожадни залози и свирепи причастия… Пазете се!

Нищо чудно, че Страшилищата избягаха.

Непоносимо е всички да се страхуват от теб.

А животът на хората стана лесен. Почти песен.

Само че трудно мислеха и никак не се разбираха.


1. Нищото

Яко Ру се събуди късно. Прозя се. Огледа се.

Нищо.

Яко Ру се помъчи да запълни Нищото, но понеже не знаеше как да го назове, не можеше да мисли за него.

Затова излезе навън.

Повървя и видя Бе Бо.

– 100-й! Яко Ру иска хам-хум… Дай, че бум по тиквата!

Бе Бо се наежи. И в неговата глава зееше Нищото.

— Аре фрас ти зътворъ 4овката!


2. Камъкът

Яко Ру се почеса по главата.

Бе Бо се почеса по тумбака.

— И с’я кво?

— Няма думи…

— Хайде!

И Яко Ру и Бе Бо тръгнаха да търсят с какво да запълнят Нищото.

Пътуваха дълго, пътуваха трудно, на третия ден стигнаха до един камък, след който пътят се разклоняваше на три. На камъка бяха издълбани думите:

Който тръгне надясно – ще остане жив. Който тръгне наляво – също ще остане жив. Който тръгне направо – или щастие ще намери, или ще загине.

Само че нито Ру, нито Бо умееха да четат.

Затова казаха:

— Ти насам, аз натам.

Без да знае, Бе Бо пое по лесния път.

Яко Ру пое по правия път.

Пътува денем, пътува нощем, остави зад себе си две реки и три планини. Накрая стигна до една гъста гора.

Яко Ру се лута из гората ден, лута се седмица, лута се месец, лута се година, но напразно. Дори изход не можеше да намери.

Гладът и жаждата го измъчиха, дрехите му се изпокъсаха, косата му порасна до раменете.

И чак когато съвсем се отчая, Яко Ру видя светлина.

Гората се разтвори пред него и той излезе на една поляна, а насред нея – огън.

Яко Ру се доближи и видя дванайсет угрижени старчета.

Старчето с най-дългата брада попита:

— Какво те води насам, момче?

— Сам Яку Ру! Дай хам-хум!

— Ела, нахрани се.

— Виждате ли докъде стигнахме… – поклати глава друго старче. – Като не може да каже какво мисли, мисли това, което може да каже…


3. Корените

Яко Ру се нахрани и заспа. Когато се събуди, усети желание да задава въпроси. Напъна се и рече:

— Ви куи сте?

— Ние сме Корените.

— К’во прайте?

— Създаваме думите. Откак свят светува, до края на вечността.

— Дойде с мен!

— Нали ни прокудихте?

— ЗбъркЪхме…

Единайсет старчета се намръщиха и поклатиха глава.

Дванайсетото обаче – най-младото – се усмихна.

— Аз съм СЪЩ. Стар съм колкото света. Аз съм СЪЩността на нещата.

— Аз съм ЖИВ – заговори друго старче. – И вдъхвам живот.

— СЪРД! – изръмжа едно гневно старче. – Аз съм сърцето, средата и съм много сърдит!

— Искаш ли да поИГРаем? – обади се едно рижаво старче.

— ЛЮБ – усмихна се едно малко момиченце, което до този миг се криеше в клоните на огромния бук.

— СЪМ – надигна глава най-рошавото старче. – С теб сме.

— Яко! – каза Яко Ру. – Го съживим езика!

— Ще видим – рече СЪЩ. – В гората е пълно със срички, но се крият. Сутрин излизат да поиграят и да се напият с роса, после отново се скриват. Трябва да доведеш десетина, за да образуваме думи. 


4. Дребосъците

Яко Ру пак тръгна през гората. Търси под дърво и камък. Малко по малко събра дребосъците. Дожаля му, като видя колко са гладни и немощни. Яко Ру ги нахрани с диви ягоди и ги заведе при Старците.

— Добре дошли, малчовци – каза СЪЩ.

— И с’я к’во? – попита Яко Ру.

— Всяка дума си има сърце – КОРЕНЪТ. Някои си имат муцунка, ПРЕДСТАВКАТА. Други си имат опашка – НАСТАВКАТА.

СЪЩ повика дребосъците и каза:

— Хайде да му покажем от какво са направени думите!

Само за миг от дванайсетте КОРЕНА, представките и наставките се образува цял облак думи.  

— БРА-А-А-Т! – каза Яко Ру.

— БРАТ? ПО-БРАТ-ИМ, БРАТ-СКИ, БРАТ-ЧЕ, БРАТ-ЛЕ… Друг корен знаеш ли?

— ГЛЕЙ!

— ПО-ГЛЕД, ГЛЕД-АМ, ВЪЗ-ГЛЕД, ИЗ-ГЛЕД, НЕ-ДО-ГЛЕЖД-АШ… 

— ДАЙ! – предложи Яко Ру. – ПО-ДАМ… ДАВАМ … ЯКО!!!! 

През следващите дни Яко Ру СЛОВО-образуваше. Около него кръжаха рояци думи, пъстри и хубави като пеперуди.

Но ето че един ден СЪЩ го повика и каза:

— Време е да потърсиш Силата.

— Яко Ру силно! – изфука се Ру.


5. Силата се дава за Действие

На другата сутрин Яко Ру тръгна на път. Пътува дълго, пътува трудно, остана кожа и кости. И когато аха-аха да падне и да не стане, се озова пред дворец, висок чак до небето.

Яко Ру влезе вътре и видя една великанка, Баба Гръм, да дреме до огнището. Изведнъж тя отвори очи и извика:

— Кой си ти и какво искаш?

— Корените Ру пращат за Силата!

И Яко Ру ѝ разказа как бедстваха хората без реч и без думи.

Баба Гръм се замисли:

— Старците са ти възложили опасна задача, да уловиш Глагола. Всеки ден той излиза от морето да се налудува, а после отново се скрива.

— Как да го Фана?

— Действието е силата на Глагола. На брега на морето има едно дърво. В дървото има хралупа, а в хралупата – златно въже. Който метне това въже на врата на Глагола и прошепне в ухото му трите вълшебни думи, той ще му бъде стопанин.

— Ру няма страх!

Баба Гръм нахрани Яко Ру, даде му дрехи, научи го на вълшебните думи и му посочи пътя за морето.


6. Вълшебните думи

Три дни Яко Ру пътува без да спира. Когато стигна на морския бряг, извади златното въже от хралупата, изрови една яма в пясъка и се скри в нея.

До изгрев слънце не мигна. Когато започна да се разсъмва, Глаголът изплува от синьото море. За един миг три пъти обиколи земята, препусна срещу вълните и започна да се търкаля по белия пясък.

— Стой! – извика Яко Ру. – К’во прайш?

— Каквото поискам! Тичам, лудувам, летя и мечтая…

— Ела тук!

— На мен никой не ми заповядва! Върви си по пътя, момченце.

Тогава Яко Ру хвърли златното въже около врата на Глагола. Метна се на гърба му и се вкопчи в гривата му. Глаголът беснееше и се мяташе. Земята трепереше под него, но Яко Ру не се отказваше.

Така продължи до късна нощ…

Когато усети, че силите го напускат, Ру си спомни за вълшебните думи и прошепна:

Залог. Наклонение. Спрежение.

Глаголът каза:

— Ти победи. Ще направя каквото поискаш.

— Да съживим говора искам! – извика Яко Ру.

— Това не е толкова просто – каза Глаголът. – Аз мога да създавам и да руша, но без Имената съм безсилен.

— Изгубихме ги – призна Яко Ру. 

— Значи ще ги намерим! – извика Глаголът. – Трябва да открием Същност. Признак, Брой и Вместо Име ще дойдат сами.

— Дий! – скочи Яко Ру.


7. Златното перо

Мръкваше се, когато Яко Ру и Глаголът поеха към планината, където живееха Имената.

Изведнъж стана светло като ден. Яко Ру попита:

— К’во свети?

Тръгнаха към светлината и видяха златно перо, което блестеше като слънце.

— Ух, че крЪсиво! — възкликна Яко Ру. — Да го взема ли?

— Ако не го вземеш — ще съжаляваш. Ако го вземеш — ще се разкайваш — отговори Глаголът.

— Ще го взема — каза Яко Ру.

Вдигна перото и го скри до сърцето си.

Скоро видяха голям град, който тънеше в мрак. В този град царуваше Негово Величество Невежеството.

Глаголът каза:

— Не искам да влизам вътре. Ако ти потрябвам, повикай ме и аз ще дойда при теб.

Яко Ру извади перото да му се порадва, после пак го прибра. Легна и заспа като човек, който не е спал шест нощи.


8. Негово Невежо Величество

А жителите на града, които видяха, че нощта изведнъж стана светла, а после пак притъмня, се втурнаха при царя и му разказаха за това чудо.

— Ваше Невежо Величество, навън нещо СВЕТИ!

Невежият цар се изплаши и заповяда да изпратят сто стражи да пазят портите. Цяла нощ не мигна от страх.

Призори владетелят изпрати на разузнаване десетима войници. Те намериха Яко Ру, събудиха го и го заведоха в двореца.

— Заспал си до портите на моя НЕВЕЖ град! — каза Невежият цар. — Кажи ми, какво блесна нощес, а после пак угасна?

— Ха! – засмя се Яко Ру и извади златното перо.

Невежият цар се разтрепери от алчност.

Той грабна перото и заповяда да го скрият в съкровищницата му.

— Сега ми донеси птицата, от която се е отскубнало златното перце! — закрещя Невежеството. — Ще я затворя в клетка!

— Не мога! – рече Яко Ру. – Аз търся Имената.

— Глупак! Страхливец! — Невежеството затропа с крака. — Ще заповядам да те хвърлят в затвора!

Яко Ру се обиди. Излезе от града и повика Глагола.

Той веднага долетя.

— Защо си тъжен, Яко Ру? — попита Глаголът.

— Обещах на царя да хвана птицата, от която се е отскубнало златното перо, но не зная къде да я търся.

— Ха! — каза Глаголът. — Това да ни е най-трудното… Помниш ли какво ти казах за Имената?

— Помня — отговори Яко Ру.

— Всеки ден четирите Имена се къпят в планинското езеро. Перцето, което намерихме, е от най-голямото… Ти се скрий в храстите на брега. Когато Имената дойдат, ти кажи вълшебните думи на първото Име и то ще тръгне с теб навсякъде…


9. Имената

Глаголът отнесе Яко Ру при езерото. Там той се скри в храстите и зачака.

Скоро долетяха четирите Имена.

Перата на първото Име бяха златни. От него било перцето.

Перата на второто Име бяха сребърни.

На третото – медни.

А перушината на четвъртото Име преливаше във всички цветове на дъгата.

Имената влязоха във водата.

Тогава Ру изскочи от храстите, грабна златната дреха на първото Име и извика:

— Ти КАКВО си?

— Аз съм СЪЩНОСТ. А ти кой си и какво искаш?

— Съм Яко Ру – рече Ру и се засрами, защото си спомни, че навремето и той имаше име, а не прякор…

— Моля те, върни ми перата – заплака Същност.

— Трябва да съживя говора. А ти ще дойдеш с мен – каза Яко Ру.

— Ще ти дам каквото поискаш! Вятърът и тревата. Пясъкът и водата. Смехът и звездите. Мисълта и и мечтите. Радостта и гнева.

— Помогни ми да подредя езика. После ще те пусна.

— А вълшебните думи знаеш ли? – попита Същност.

— Знам! – рече Ру.

– Род. Число. Определеност.

— Добре. Ще дойда с теб – въздъхна тя.


10. Същност

— Къде отиваме? — попита Същност.

— Отиваме при царя на Невежеството. Той ме заплаши, че ще ме обяви за страхливец, ако не те заведа при него — отговори Яко Ру.

— Не искам да ходя при него! — извика Същност. – Невежеството е суетно и горделиво!

— А аз не искам да мина за страхливец! — възрази Ру.

— В плен на Невежеството аз ще загина – заплака Същност. – Без свобода съм загубена.  

— Няма да те предам! – обеща Яко Ру.

И докато говореха така, Глаголът ги отнесе в града, където управляваше Невежеството.

Те влязоха в двореца и се изправиха пред Негово Невежо Величество.

— Ето — каза Яко Ру. — видя ли, че не съм страхливец! Птицата, от която се отскубват златни пера, е пред теб…

Невежеството видя Същност и поиска да се ожени за нея. Така целият свят щеше да потъне в невежество.

— Но ти можеш да ми бъдеш дядо — ужаси се Същност.


11. Признак

— Ако беше по-млад, може би щях да помисля… Ако беше по-умен, може би щях да се съглася… – рече Същност.

— Какво означава МЛАД? Какво означава МЪДЪР? Как да стана ПО-МЛАД и ПО-МЪДЪР? Научи ме какво да направя! – закрещя Невежеството.

Същност плесна с ръце, прошепна вълшебните думи и в двореца долетя второто Име – Признак.

Признак беше силен и верен.  

Перата му – сребърни.

Крилата му – волни и леки.

Признак изслуша разказа на сестра си, огледа Невежия цар и заговори.

— Заповядай да изкопаят ДЪЛБОК кладенец. Напълни го с мляко от ЧЕРВЕНИ крави. Окъпи се в ТОПЛОТО мляко и ще станеш МЛАД и МЪДЪР владетел…

— Какви са тези измислици! В ЦЯЛОТО ми царство няма да се намерят толкова крави! — разсърди се Невежеството.


12. Брой

— Трябва да повикаме третото Име – каза Същност.

— Да дойде веднага! – тропна с крак Негово Невежо Величество.

Същност прошепна вълшебните думи и се появи третото Име – БРОЙ.

Перата на Брой бяха медни, точно хиляда сто и едно.

— Колко? – попита БРОЙ.

— ШЕСТ метра дълбок кладенец, ШЕСТСТОТИН крави и ЕДИН Невеж цар – рече Същност.

— Дадено.

И третото Име отброи точно 600 червени крави, от първата до 599-та.  

После премери кладенеца: един, два, три, четири, пет, шест метра!

Напълнили кладенеца с мляко.

— Е, къпи се! — каза Същност.

Но Невежият владетел се уплаши — нали кладенецът бе дълбок шест метра…

— Виждаш ли! Излиза, че ти си страхливец! — засмя се Същност.

Невежеството се обиди от тези думи, скочи в кладенеца и потъна като олово.


13. Вместо име

В този миг долетя и четвъртото Име, ВМЕСТО ИМЕ.

Перата му преливаха във всички цветове на дъгата и то можеше да замести всяко друго Име.

— Хей, вие! – извика то. – Какво става тук? Кой е онзи там в млякото?

Яко Ру обясни:

Тя е Същност, аз съм Ру,

То е Признак, ти си Друг.

Царят иска да е млад

и се прави на глупак!

Ние бяхме като тях,

лутахме се в мрак.

После срещнах Баба Гръм

и сънувах странен сън…

— Че ти вече умееш да говориш – каза ВМЕСТО ИМЕ. – Остава да откриеш Наречието и шепа вълшебни песъчинки и ще съживиш словото.

— Не бързай толкова, малко братче – прошепна тихо Същност.

Яко Ру се сбогува с жителите на града и продължи по пътя си заедно с новите си другари.


14. Бързай бавно

Привечер спрели да нощуват край някакъв град. Били гладни и Яко Ру тръгнал да купи нещо за хапване.

Изведнъж духнал силен вятър, подхванал шапката му и тя започнала да се търкаля. Странно… шапката се търкаляла нагоре, все по-високо и по-високо – към върха на планината.

Яко Ру хукнал да я гони.

Дълго се катерил Ру по стръмната планинска пътека. Накрая стигнал до една пещера. Шапката се търколила вътре и спряла в краката на една великанка, баба Веда. Тя била по-малката сестра на баба Гръм.

Баба Веда нахранила Яко Ру и го оставила да си почине.

После рекла:

— Помогни ми да събера златото, разпиляно из пещерата.

Яко Ру се хванал за работа. Не само събрал, но и подредил златните късчета. Дори трошичка не взел за себе си.

— Аз ще легна да си подремна. А ти застани до поточето и следи КЪДЕ, КОГА и КАК тече водата. Събуди ме, когато водата в поточето потече КЪСНО, БАВНО и НАГОРЕ – заръчала баба Веда.

А поточето в пещерата било вълшебно и водата постоянно се сменяла.

Рано сутринта водата потекла НАДОЛУ.

По обед потекла СИЛНО.

Следобед потекла КРОТКО.

И чак късно вечерта потекла БАВНО НАГОРЕ.

Тогава Яко Ру събудил великанката.

— Сега вече знаеш какво е НАРЕЧИЕ – рекла баба Веда.

— Наречието е речта на реката, така ли? – попитал Ру.

Великанката се засмяла, загребала шепа златни песъчинки, изсипала ги в една кожена кесия и му я дала.

— Вземи този прашец. В него е Силата. Някой ден може да ти потрябва.

Яко Ру благодарил и се спуснал по пътечката.


15. Времето

Илюстрация: Aeolian by WLOP

Докато Яко Ру се спускал по пътеката, изгряла Луната. Тя се издигнала над планината и осветила малко езерце, чиито води били тъй прозрачни, че на дъното се виждал златният пясък. Във водите на езерото, като в сребърно огледало, се отразявали зелената дъбрава и ливадата, планината и луната, и едно чудно момиче.

То седяло на брега на езерото и си тананикало.

Косите му били като кестенява коприна, гласът – като сребърна камбанка. Песента се извисявала към небето, галела листата на дърветата, омайвала планините. Ехото я отнасяло надлъж и нашир. Дори птиците, които летели в небето се спускали и кацали, да послушат.

Сърцето на Яко Ру трепнало и прошепнало, че ще обича непознатото момиче цял живот. Сълзи бликнали от очите му и Яко Ру се покашлял.

Момичето се обърнало и го погледнало дръзко.

Следва продължение…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.