Маргарита Спасова
0.
Важно съобщение!
Тази нощ някой е разбил клетката на Граматиката. По улиците бродят диви спрежения, рошави наклонения, кръвожадни залози и свирепи причастия… Пазете се!
Нищо чудно, че Страшилищата избягаха.
Непоносимо е всички да се страхуват от теб.
А животът на хората стана лесен. Почти песен.
Само че трудно мислеха и никак не се разбираха.
1. Нищото
Яко Ру се събуди късно. Прозя се. Огледа се.
Нищо.
Яко Ру се помъчи да запълни Нищото, но понеже не знаеше как да го назове, не можеше да мисли за него.
Затова излезе навън.
Повървя и видя Бе Бо.
– 100-й! Яко Ру иска хам-хум… Дай, че бум по тиквата!
Бе Бо се наежи. И в неговата глава зееше Нищото.
— Аре фрас ти зътворъ 4овката!
2. Камъкът
Яко Ру се почеса по главата.
Бе Бо се почеса по тумбака.
– И с’я кво?
– Няма думи…
– Хайде!
И Яко Ру и Бе Бо тръгнаха да търсят с какво да запълнят Нищото.
Пътуваха дълго, пътуваха трудно, на третия ден стигнаха до един камък, след който пътят се разклоняваше на три. На камъка бяха издълбани думите:
Който тръгне надясно – ще остане жив. Който тръгне наляво – също ще остане жив. Който тръгне направо – или щастие ще намери, или ще загине.
Само че нито Ру, нито Бо умееха да четат.
Затова казаха:
– Ти насам, аз натам.
Без да знае, Бе Бо пое по лесния път.
Яко Ру пое по правия път.
Пътува денем, пътува нощем, остави зад себе си две реки и три планини. Накрая стигна до една гъста гора.
Яко Ру се лута из гората ден, лута се седмица, лута се месец, лута се година, но напразно. Дори изход не можеше да намери.
Гладът и жаждата го измъчиха, дрехите му се изпокъсаха, косата му порасна до раменете.
И чак когато съвсем се отчая, Яко Ру видя светлина.
Гората се разтвори пред него и той излезе на една поляна, а насред нея – огън.
Яко Ру се доближи и видя дванайсет угрижени старчета.
Старчето с най-дългата брада попита:
– Какво те води насам, момче?
– Сам Яку Ру! Дай хам-хум!
– Ела, нахрани се.
– Виждате ли докъде стигнахме… – поклати глава друго старче. – Като не може да каже какво мисли, мисли това, което може да каже…
3. Корените
Яко Ру се нахрани и заспа. Когато се събуди, усети желание да задава въпроси. Напъна се и рече:
– Ви куи сте?
– Ние сме Корените.
– К’во прайте?
– Създаваме думите. Откак свят светува, до края на вечността.
– Дойде с мен!
– Нали ни прокудихте?
– ЗбъркЪхме…
Единайсет старчета се намръщиха и поклатиха глава.
Дванайсетото обаче – най-младото – се усмихна.
– Аз съм СЪЩ. Стар съм колкото света. Аз съм СЪЩността на нещата.
– Аз съм ЖИВ – заговори друго старче. – И вдъхвам живот.
– СЪРД! – изръмжа едно гневно старче. – Аз съм сърцето, средата и съм много сърдит!
– Искаш ли да поИГРаем? – обади се едно рижаво старче.
– ЛЮБ – усмихна се едно малко момиченце, което до този миг се криеше в клоните на огромния бук.
– СЪМ – надигна глава най-рошавото старче. – С теб сме.
– Яко! – каза Яко Ру. – Го съживим езика!
– Ще видим – рече СЪЩ. – В гората е пълно със срички, но се крият. Сутрин излизат да поиграят и да се напият с роса, после отново се скриват. Трябва да доведеш десетина, за да образуваме думи.
4. Дребосъците
Яко Ру пак тръгна през гората. Търси под дърво и камък. Малко по малко събра дребосъците. Дожаля му, като видя колко са гладни и немощни. Яко Ру ги нахрани с диви ягоди и ги заведе при Старците.
– Добре дошли, малчовци – каза СЪЩ.
– И с’я к’во? – попита Яко Ру.
– Всяка дума си има сърце – КОРЕНЪТ. Някои си имат муцунка, ПРЕДСТАВКАТА. Други си имат опашка – НАСТАВКАТА.
СЪЩ повика дребосъците и каза:
– Хайде да му покажем от какво са направени думите!
Само за миг от дванайсетте КОРЕНА, представките и наставките се образува цял облак думи.
– БРА-А-А-Т! – каза Яко Ру.
– БРАТ? ПО-БРАТ-ИМ, БРАТ-СКИ, БРАТ-ЧЕ, БРАТ-ЛЕ… Друг корен знаеш ли?
– ГЛЕЙ!
– ПО-ГЛЕД, ГЛЕД-АМ, ВЪЗ-ГЛЕД, ИЗ-ГЛЕД, НЕ-ДО-ГЛЕЖД-АШ…
– ДАЙ! – предложи Яко Ру. – ПО-ДАМ… ДАВАМ … ЯКО!!!!
През следващите дни Яко Ру СЛОВО-образуваше. Около него кръжаха рояци думи, пъстри и хубави като пеперуди.
Но ето че един ден СЪЩ го повика и каза:
– Време е да потърсиш Силата.
– Яко Ру силно! – изфука се Ру.
5. Силата се дава за Действие
На другата сутрин Яко Ру тръгна на път. Пътува дълго, пътува трудно, остана кожа и кости. И когато аха-аха да падне и да не стане, се озова пред дворец, висок чак до небето.
Яко Ру влезе вътре и видя една великанка, Баба Гръм, да дреме до огнището. Изведнъж тя отвори очи и извика:
– Кой си ти и какво искаш?
– Корените Ру пращат за Силата!
И Яко Ру ѝ разказа как бедстваха хората без реч и без думи.
Баба Гръм се замисли:
– Старците са ти възложили опасна задача, да уловиш Глагола. Всеки ден той излиза от морето да се налудува, а после отново се скрива.
– Как да го Фана?
– Действието е силата на Глагола. На брега на морето има едно дърво. В дървото има хралупа, а в хралупата – златно въже. Който метне това въже на врата на Глагола и прошепне в ухото му трите вълшебни думи, той ще му бъде стопанин.
– Ру няма страх!
Баба Гръм нахрани Яко Ру, даде му дрехи, научи го на вълшебните думи и му посочи пътя за морето.
6. Вълшебните думи
Три дни Яко Ру пътува без да спира. Когато стигна на морския бряг, извади златното въже от хралупата, изрови една яма в пясъка и се скри в нея.
До изгрев слънце не мигна. Когато започна да се разсъмва, Глаголът изплува от синьото море. За един миг три пъти обиколи земята, препусна срещу вълните и започна да се търкаля по белия пясък.
– Стой! – извика Яко Ру. – К’во прайш?
– Каквото поискам! Тичам, лудувам, летя и мечтая…
– Ела тук!
– На мен никой не ми заповядва! Върви си по пътя, момченце.
Тогава Яко Ру хвърли златното въже около врата на Глагола. Метна се на гърба му и се вкопчи в гривата му. Глаголът беснееше и се мяташе. Земята трепереше под него, но Яко Ру не се отказваше.
Така продължи до късна нощ…
Когато усети, че силите го напускат, Ру си спомни за вълшебните думи и прошепна:
– Залог. Наклонение. Спрежение.
Глаголът каза:
– Ти победи. Ще направя каквото поискаш.
– Да съживим говора искам! – извика Яко Ру.
– Това не е толкова просто – каза Глаголът. – Аз мога да създавам и да руша, но без Имената съм безсилен.
– Изгубихме ги – призна Яко Ру.
– Значи ще ги намерим! – извика Глаголът. – Трябва да открием Същност. Признак, Брой и Вместо Име ще дойдат сами.
– Дий! – скочи Яко Ру.
7. Златното перо
Мръкваше се, когато Яко Ру и Глаголът поеха към планината, където живееха Имената.
Изведнъж стана светло като ден. Яко Ру попита:
– К’во свети?
Тръгнаха към светлината и видяха златно перо, което блестеше като слънце.
– Ух, че крЪсиво! — възкликна Яко Ру. — Да го взема ли?
– Ако не го вземеш — ще съжаляваш. Ако го вземеш — ще се разкайваш — отговори Глаголът.
– Ще го взема — каза Яко Ру.
Вдигна перото и го скри до сърцето си.
Скоро видяха голям град, който тънеше в мрак. В този град царуваше Негово Величество Невежеството.
Глаголът каза:
– Не искам да влизам вътре. Ако ти потрябвам, повикай ме и аз ще дойда при теб.
Яко Ру извади перото да му се порадва, после пак го прибра. Легна и заспа като човек, който не е спал шест нощи.
С нетърпение чакам продължението! Толкова е интересно!
Добре! 🙂
Еха, приказка от моето детство, моделирана по този начин. От приказния сборник “ Момъкът с вълшебния кон“.. Добре е, да казвате източниците на вдъхновението Ви. Иначе – браво за хрумката.
Благодаря! Абхазката приказка е посочена като основа на историята, просто въпросният текст е на края на Чудесатора.