В училище
Когато дойде време да тръгна на училище, у дома всички си отдъхнаха, представяйки си, че училището е нещо като калъп, в който детето се слага като втасало тесто, а училището му дава форма и го връща на родителите изпечено.
Училището беше за мен истинска борба за съществование и самосъхранение. Тая борба се прояви най-напред в конфликта между мене и баща ми, който страшно много се гордееше с това, че синът му ходи на училище, докато аз, гледайки на нещата по-реалистично, не намирах, че той има особени основания да се гордее с това. След това тази борба се изрази в конфликта между мен и училищния прислужник, който по молба на баща ми просто ме замъкна в училище, заради което аз го ухапах. Той ми каза, че точно така е трябвало да води на училище и другите членове от нашето семейство. Но главната борба се разви в процеса на самото учение, когато се сблъскаха две сложни и непримирими обстоятелства: отрицателното отношение на някои учители към мен и моето отрицателно отношение към някои предмети. (…)
Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:
— Дано ме зарадваш, синко!
А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:
— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.
След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:
„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“
В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.
Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:
— Издържах, издържах с отличен!
Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.
Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.
Друг път, в трети клас, до който аз все пак се домъкнах някак си, казах на баща си, че ми е необходимо да вземам частни уроци по аритметика — наука, която винаги ми е създавала големи неприятности. Затова трябва да започна да се занимавам с най-добрия ученик от нашия клас, като татко му плащаше за тия уроци тридесет гроша месечно. Разбира се, това беше един мой другар, още по-слаб ученик от мене, с когото през време на уроците играехме на дама, а на края на месеца си разделяхме хонорара. По такъв начин за лошия си успех аз си обезпечавах възнаграждение от петнадесет гроша месечно, с които успяха добре да уредя живота си. И това би могло да продължи още доста дълго, ако не бе се открило на изпита, че и аз, и моят учител еднакво не можем да обелим нито дума по предмета, по който той ме занимаваше.