Какво разказваше чайникът

Това е приказка за една китайска хубавица. Чети, докато слушаш или слушай, докато четеш. После отговори на въпросите.

Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. Капакът на старата тенджера клюмаше сънено от парата, която напираше под него. Само старият чайник не спираше да разказва истории от къщата, в която беше преминал целият му живот.

— Преди много време, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху масата и да черпя поред всички гости, всички ме обичаха и уважаваха.

Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че чашките не достигнаха за единия от тях. „Ами сега — засмя се тя. — Чакайте, на вас ще дам нещо особено!“ И извади от бюфета една прекрасна чаша, направена от ясночервен порцелан.

Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна и бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава!“ — извикаха гостите и започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да — отвърна гордо домакинята. — Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се счупиха и сега е останала само тази.“

Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена пред един дебел гост, който се разкиха отгоре й — разбира се, не от неуважение, а просто защото беше хремав.

До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала малката чайна чаша беше тъй нежна и тъй мила, че щом я видях, си казах: „Ето годеница за мен.“

Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата. Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме изпревариха и й пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.

Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да й спомня за нейната далечна родина.

Тогава почувствувах такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя въздъхна по китайски — прас! — и се счупи на малки късчета.

Домакинята изписка и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие панталоните.

— Кажи ми, възможно ли е любовта да причини такова голямо нещастие?

— Кло-кло-кло! — отвърна му дълбокомислено старата тенджера.

А чайникът въздъхна и се пренесе в онова далечно време, когато беше съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената чаена чаша, нашарена със златни цветя.

Хареса ли ти приказката? Малко е тъжна, но затова пък красива…

Автор: Светослав Минков, 1934 г. Запис за радиото в изпълнение на Ицхак Финци. Източник: Грамофонче, копие на Свилен Добрев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.